Home / About the University / History / Висш инженерно-строителен институт (ВИСИ)

Висш инженерно-строителен институт (ВИСИ)

ВИСШ ИНЖЕНЕРНО-СТРОИТЕЛЕН ИНСТИТУТ
ВИСИ
(1963 - 1977)


От есента на учебната 1963/64 година пред названието на всички висши заведения се поставя прилагателното "висш". Висшият инженерно-строителен институт (ВИСИ) носи това име до есента на 1977 г. Фактически с тази добавка към името не настъпва съществена промяна. Затвърждава се правилото мандатът на ръководството на Института и на факултетите да бъде четиригодишен, макар и да не се спазва строго.

Ректорството на проф. д-р инж. Васил Стоилов продължава до неговата смърт през пролетта на 1967 г. Следващият Ректор проф. инж. Петър Петров е до 1972 г., а след него проф. к.т.н. инж. Иван Патоков - до 1979 г.

Декан на Архитектурния факултет до 1964 г. остава проф. арх. Ат. Делибашев (1961-1964), след което по две години декани са професорите: арх. Ал. Доросиев (1964-1966), арх. Борислав Стоянов (1966-1968) и художникът Борис Колев (1968-1970); два четиригодишни мандата е декан проф. арх. Петър Ташев (1970-1978).

Открива се отново Геодезическият факултет със своите две специалности ГФК и ЗУ. Декани последователно стават професорите: инж. Владимир Йончев (1963-1966), инж. Мичо Мичев (1966-1970), инж. Стефан Атанасов (1970-1976) и инж. Иван Станев (1976-1983).

В Строителния факултет продължават да съществуват специалностите ПГС и ПЖС. Последната от есента на учебната 1967/68 г. се разделя отново на ПС и ЖС, а през есента на 1973/74 г. те се обединяват в специалност под ново име Транспортно строителство (ТС). През 1965/66 учебна година се открива специалност Технология и механизация на строителството (ТМС), която съществува 12 години и се закрива с поредната смяна на името на Института през 1977 г. Декан през първата година продължава да бъде проф. инж. Левчо Маноилов (1962-1964), а след него декани са: проф. инж. Тодор Цурински (1964-1966), проф. инж. Гено Иванов (1966-1968), проф. к.т.н. инж. Иван Бончев (1968-1972), доц. к.т.н. инж. Цено Кръстев (1972-1974) и отново проф. инж. Тодор Цурински (1974-1979).

В Хидротехническия факултет остават традиционните специалности ХМС и ВиК; само ХЕС си сменя името през учебната 1970/71 г. на ХТС, което остава до сега. За Декан бива избран проф. к.т.н. Иван Кинарев (1963-1966); след него - професорите: инж. Марин Славов (1966-1968 и 1970-1972), к.т.н. инж. Славчо Милославов (1968-1970), к.т.н. инж. Никола Радев (1972-1976) и к.т.н. инж. Георги Илчев (1976-1983).

В началото на 70-те години Институтът, както и други ВУЗ-ове, преживява тежко премеждие. По решение на ЦК на БКП и Министерския съвет трябва да се извърши поредната реформа на висшето образование. Този път съществено изискване, макар и необосновано, е намаляване срока на обучение за инженерните специалности от 10 на 8 семестъра, а за архитектурата - от 11 на 9. За чест на факултетските и Академическия съвети те дълго се съпротивляват и реформата не може да се осъществи. Най-после през месец май 1973 г. Академическият съвет утвърждава нов модел, при който се приема компромис: строителното инженерство запазва девети, макар и непълен семестър, а архитектурата е с 10 семестъра. Правят се нови учебни планове и програми, което между другото се извършва почти всяка година.

По съветски образец през 1953/54 учебна година започва задочно обучение с 20 души. Отначало за задочници се допускат само работещи по съответната специалност. По-късно то служи за промъкване в Института на тези, които не са приети за редовни студенти. Разраства се много бързо и към края на периода (1963/64 уч. г.) броят на задочниците е максимален - 1477 души по специалностите ХМС, ВиК, ПГС и ТС. Задочниците винаги са създавали много грижи на ръководството и преподавателите без адекватен ефект. Учебният процес се усложнява поради съвпадението на очните занятия и изпитите с тези на редовните студенти: не достигат зали, преподаватели, специални учебни пособия, общежития. За потвърждение на правилото може да се отбележи, че отделни задочници имат много добри изяви като студенти и после в практиката. За кратко време (1960 г.) се въвежда и вечерно обучение по специалностите ПГС и ВиК, което през 1963-64 уч. г. обхваща 265 души.

През 1961/62 уч. г. има вече 20 чуждестранни студенти. Броят им бързо нараства и през 1982 г. достига над 1000. Те са предимно от Близкия изток, Африка, Кипър и Гърция. Създава се специален деканат, по някое време оглавяван от Зам. Ректора. Деканът спомага за по-лесното им обхващане и контролиране. Той има обаче недостатъка, че води в края на краищата до занижени изисквания към тях. Не би трябвало да има някаква разлика в отношенията и изискванията към чуждестранните студенти в сравнение с нашите!

През 1977 г. общият брой на обучаваните студенти е 4714. Впечатляващо е числото 10873 - това са завършилите във ВИСИ от 1963 до 1977 г. архитекти и инженери.

Редовните преподаватели са: 60 професори, 66 доценти, 290 асистенти и преподаватели; хоноруваните са 130. Сред преподаващите 4 са доктори и 126 кандидати на науките.

Едновременно с учебната работа, както във всяко висше учебно заведение, катедрите извършват научноизследователска дейност. Изпълняват се планове: национални, ведомствени, отраслови, институтски и катедрени. Успехите се отчитат най-пълно на междукатедрените семинари. Те биха могли да бъдат по-значителни, ако научният потенциал и научната материална база не бяха разпокъсани между ВИСИ, БАН и ведомствените институти (НИСИ, Пътен институт и др.). Опит да се подобри финансирането на научноизследователската работа представлява 154-то Постановление на Мин. съвет от 1961 г. С него се узаконяват образуваните по това време в някои вузове, включително и във ВИСИ, научноизследователски сектори (НИС). С помощта на НИС вузовете се сдобиват с повече материални средства, а и самите изпълнители получават част от хонорара, който съвсем не е излишен при тогавашните заплати.

За успехите на научноизследователската работа говорят научните сесии, които са от 1972 г. за дълъг период от време се провеждат редовно всяка втора година. По това време и Годишникът на института излиза почти редовно в тясно профилирани (професионално ориентирани) свитъци.

През този период започва строителството на новите сгради на Института. С Министерско постановление от 1968 г. за развитието на ВИСИ се определя теренът от Строителния техникум до ул. "Добри Войников" между булевардите "Драган Цанков" и "Христо Смирненски", като в бъдеще трябва да се прибавят и съществуващите върху този парцел значителни сгради. За идейния проект е проведен вътрешен конкурс между преподавателите на Архитектурния факултет. В двата колектива участвуват почти всички професори на факултета. При съкратена строителна програма окончателният идеен проект се прави от колектив в състав: проф. арх. Атанас Делибашев, проф. арх. Иван Попов, проф. к.а.н. арх. Милко Ангелов и проф. инж. Левчо Манолов. Проектът е утвърден през 1970 г., когато започва и строителството. Работната фаза се ръководи от проф. к.а.н. арх. Милко Ангелов, който изпълнява и основния авторски надзор и техническото ръководство на строителните работи, активно подпомогнат от проф. к.а.н. арх. Чавдар Ангелов. Проектанти на строителните конструкции са проф. к.т.н. инж. Никола Игнатиев и проф. к.т.н. инж. Боян Димитров, подпомогнати от доц. к.т.н. инж. Йонко Пенев и инженери по останалите части на проекта. Първият етап, който обхваща блок 1(А) - Архитектурен и Хидротехнически факултети и блок 9 (топлоцентралата), е завършен през 1976 г. Строителството, макар бавно, продължава.

Не може да се отмине едно битово постижение на целия колектив на ВИСИ - изграждането на учебноспортната база "Семково". Главната заслуга е на Пом. Ректора (по-късно инж.) Мичо Мичев като инициатор, вдъхновител, технически ръководител и даващ личен пример на строежа. Безплатно изготвят архитектурния проект за почивна станция за 120 души бъдещите професори арх. Стефан Стефанов, арх. Кирил Бойчев, арх. Марин Минчев и проф. к.т.н. инж. Иван Бончев като конструктор. Станцията се изгражда на бригадирски начала от служители, преподаватели и студенти. Строителството започва през 1966 г., а първата смяна посреща там новата 1970 г.