150 ГОДИНИ ОТ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ
Днес имаме повод да погледнем назад във времето и доколкото е основателно, отново да кажем какво е значението на Априлското въстание за нас и за българската история. Не че сме достигнали до ново заключение, а по-скоро от позициите на нашето време още веднъж да оценим делото на априлци и да се поклоним пред величавата им памет.
Априлското въстание не е случайно явление. То е резултат на духовното израстване на българския народ, резултат на неговите многовековни борби и стремления за възстановяване на собствената държава, резултат на дейността на плеяда прогресивни дейци и революционери, резултат и на редица външни фактори и тенденции, между които можем да отличим Френската революция, въстанието на Гарибалди и др. Идеята за национално освобождение се подхранва от успешните бунтове и демократичните промени в някои от балканските страни, както и от забележителните походи на Дибич Забалкански. Кримската война само допринася за това събуждане от многовековния сън. Неслучайно именно ХІХ век ражда големите имена на българската национална идея. Можем, прочее, да започнем с хайдутството, с първите просветители и възрожденци още от Паисий и Петър Берон, да продължим с Георги Раковски, с неговия “Горски пътник”, с легиите и четническата тактика, респ. с имената на Хаджи Димитър, Стефан Караджа и Панайот Хитов. Можем да продължим и с делото на Васил Левски и Любен Каравелов, което вече е свързано с идеята за подготовка и осъществяване на всеобща националната революция. Можем да си припомним и за Велчовата завера.
На този фон въстанието от април 1876 г. е действително закономерно продължение и завършек на една изключителна по своите измерения и нямаща аналог в Европа и света дейност - главно на Васил Левски. Неговата идея за целенасочена подготовка и осъществяване на самостоятелно национално освобождение завладява ума и сърцата на хиляди българи и не угасва дори след трагичната му гибел. Нещо повече – тя става всенародна. Делото на Левски е продължено от младо поколение революционери като Стефан Стамболов и Захари Стоянов, които не случайно в съвсем кратък срок успяват да вдигнат Старозагорското въстание през 1875 г. Неуспехът на това въстание не слага край на борбата за Освобождение. Напротив. В Букурещ е създаден нов революционен комитет, начело на който застава Христо Ботев. Вестник “Свобода” вече е спрян, но е заместен от “Знаме”. Подготовката на въоръжено въстание навлиза в нов решаващ етап. Територията на покорената България е разделена на четири революционни окръга: Търновски, начело със Стефан Стамболов, Врачански, начело със Стоян Заимов, Сливенски, начело с Иларион Драгостинов и Панагюрски, начело с Панайот Волов, а по-късно и Георги Бенковски. Поставена е задачата за незабавно вдигане на всенародно въстание.
Ръководителите (апостолите) пристигат на място, в Българско, и се започва трескава подготовка. Настъпва времето на истинския патриотичен подем или, както Иван Вазов се е изразил – “пиянството на един народ”. Това се отнася главно до Четвъртия революционен окръг. За по-малко от сто дни след пристигането на Волов и Бенковски там се стига до събранието в Оборище. Това не е само искра. Пламъкът на националната революция вече е запален. Остават броени дни до “Първата пушка”. И тя прогърмява – в Копривщица, където главен организатор и вдъхновител на борбата е Тодор Каблешков. Той е автор и на т.нар. “Кърваво писмо”, което е изпратено до дейците от Панагюрище.
Въстанието става факт – посрещнато е с всеобща радост и въодушевление. Развято е знамето, ушито от панагюрската учителка Райна Попгеоргиева. Гръмва “Черешовото топче”. Организирана е “Хвърковата чета”. Цяла Тракия гори. Присъединяват се и останалите революционни окръзи. През Дунава преминават две чети – на Христо Ботев и на Таню войвода. Водят се битки с редовна войска и отрядите на местния башибозук. Силите обаче са неравни. Мнозина намират смъртта си, оставяйки по тоя начин най-светла диря в българската история. Априлското въстание е неуспешно, но във висша степен обединяващо за българския народ.
Априлското въстание е потушено – удавено е в кръв. Изстъпленията, които го следват, са чудовищни. Те са описани от редица очевидци - чуждестранни кореспонденти и така достигат до всички европейски народи, включително и до Америка. Особен отзвук имат в Русия. Благодарение на упражнения натиск отвън (от “Великите сили”) в Цариград се организира конференция по “Източния въпрос”, която има за цел възстановяване правата на българите от турската империя. Истината за Априлското въстание там е казана още веднъж, но реален резултат няма, защото всичко се бави, а накрая... султанът обявява своя конституция, в която формално правата на цялото население в империята са... “изравнени и гарантирани”.
Краят на дипломатическите усилия е достигнат. Следва войната – Руско-турската война, която ние с основание наричаме Освободителна. В нея участват немалко българи.
Впрочем – най-важното е това, че главната причина за тая война е Априлското въстание. Тя, войната, е пряко следствие на въстанието. Без него нямаше да я има.
Днес, 150 години след “Април 1876” можем да се запитаме дали изпълнихме заветите на априлци, дали сме ония, в името на бъдещето на които те се жертваха. Дали в нещо още не сме техни длъжници, колкото и времето да ни е отдалечило от тях. Всеки от нас може да си отговори сам. Това обаче, което със сигурност можем да направим, е да отдадем почит и най-дълбоко уважение пред подвига на въстаниците, защото, най-общо казано, априлското въстание доведе до Освобождението, а и защото то ни обединява като народ.
Можем същевременно да припомним, че нашите деди не въстанаха по причина на това, че бяха бедни, без професии или занаяти, без собствени къщи и имоти, защото са зле облечени или недохранени. Точно обратното – те имаха ниви, стада, коне. Бяха великолепни занаятчии, каменоделци, резбари, художници и иконописци. Бяха и забележителни строители - вдигаха големи къщи и мостове, църкви и дори фабрики. Издаваха вестници. От тях останаха едни от най-високите постижения на нашата литература и изкуство. Между бунтовниците имаше и редица достойни свещенослужители, проводници не само на християнската идея и просвещението, но и на българщината.
Те, хората от Възраждането, създадоха феноменален фолклор. Българките освен това биваха умни и красиви, особено красиво облечени, с нанизи от златни пендари и скъпоценни пафти. Всеки празничен ден мъже и жени пееха и танцуваха, играеха хора, хванати един за друг и по такъв своеобразен начин демонстрираха самочувствието си на непокорна етническа общност. Това бе в ХІХ век – през Възраждането, в което имаха проява и много други форми на самочувствие, на протести и бунт.
Въстаниците, особено техните ръководители, бяха видели модерния европейски свят, те знаеха езици, бяха информирани и добре образовани за своето време. Те, освен това, бяха и духовно извисени личности. бяха оптимисти, които дълбоко вярваха, че българският народ има сили да се изравни с най-напредналите народи в света. Те вярваха, че истината и справедливостта ще възтържествуват. Те бяха “лудите глави”, за които “часът” беше настъпил. Те, всички априлци, бяха неповторими патриоти на България. Те, освен непокорен дух, носеха възможно най-прогресивните и благородни идеи от своето време. Те поставиха народното над личното. Те въстанаха не поради нищета и недоимък, а защото се чувстваха българи и защото имаха нужда от свобода.
Не само за себе си, но и за всички нас!
20.04.2026 г.
проф. Добрин Денев,
ректор УАСГ 2008-2011